Защо в самотата на животните, хората забелязват себе си? Топ заглавие

В самотата на животните, човекът забелязва себе си

Изолацията на животните има за задача да преодолее нашата собствена изолация. Ние имаме едно изключително егоцентрично отношение към тях

През миналата пролет от дървото зад нашата къща прозвуча един чужд, доста остър песнопой на птичка.

Това не бе нищо друго от постоянно повтарящи се в един и същи ред , поредица от три тона. И никога тази неуморно звучаща отчайващо в моите уши търсеща мелодия , не успя да привлече резонанс у друга птичка.

FHNOV15

Напразният зов порази моето сърце. Никакво ехо не възнагради монотонната реклама на птичката. Тази чужда птичка, която аз никога не успях да видя, би останала самотна. Кръстихме я с името Шьонберг.

Шьонберг бе може би самотна, но тя не е единствена. На скоро, една статия в „Ню Йорк Таймс“ , озаглавена „A Song of Solitude” – Песен за самотата - разказваше за един кит, който от десетилетия кръстосва напълно сам Тихия океан. Неговият вик за компания звучи с една честота, която не е позната сред китовете. Морските биолози предполагат,  че този кит има вроден недостатък. Така той настойчиво „оре“ сред вълните и очаква напразно един отговор. Единствено човекът чува този самотен викащ кит.

Илюзорната свобода

В природата не е предвидена самота за животните, но ние хората правим много за това, да увеличаваме тази самота. Най-ясно забелязваме това в градските зоологически градини, където на животните им е отнето естественото обкръжение и отделени от своите приятели по вид и врагове, те изцяло са обект за човешкия поглед. Макар белите мечки и тигри, в последно време се поставят в наподобяващи на първоначалните им условия на живот и обстановка макети, това е една произвеждана  илюзорна свобода. Животните, които се движат в този изкуствен свят, или летаргично се излежават, на първо място са предмет на презентация, Това, което нас ни свързва с животното, неговата свобода и неговата наранимост, то е оставило безвъзвратно в джунглата или в студените морета.

Винаги човекът е полагал усилия да отнеме чрез форсирани промени отчуждеността на животните. Техните екзотични видове игри са били използвани в менажериите на монарсите за илюстрация на световната им мощ и власт. Но едва в края на 18. век, с появата на градските зоологически паркове, те биват превърнати в експонати за образователни цели на широката публика. Това е времето, когато човекът започва да отнема правото на животното да бъде животно.

Декарт е този, който стриктно разделя тяло и дух в две отделни единици и отнема на животното право на дарба за съзнание и чувства. Така животното бива обявено за машина и редуцирано до своята механична телесна функция. И повече нищо не стоеше на пътя, използването му да бъде превърнато в един „склад за резервни части“.

Изследванията в генетиката днес ни показват, че  човекът разделя в степен 98,5% своите гени с тези на шимпанзето, което прави и свещената в библията разлика между човека и животното, не така популярна. Днес почти всеки ден приликата на животното с човека постоянно се придвижва в посока на Хомо Сапиенс. Животните биват опознавани не само като чувствени, но нарастващо също и като мислещи същества със съществени когнитивни качества.

Но днес ние забелязваме парадоксалните последици от едно развитие,  което предвижда, отчужденото животно по някакъв начин да компенсира отчуждението на човека. Поради това и едно домашно животно трябва да е така самотно както един човек. То бива стерилизирано и сексуално изолирано, и неговата свобода на движение и почти всички контакти с неговите подобни биват ограбени. И освен това, или точно поради това, то бива обичано.

Защото колко хубаво е да се оглеждаме в очите на животното, макар и въобще да не искаме да знаем, какво то вижда там. Ние не се срамуваме от животните. Те ни предлагат утехата на тяхното непоставящо въпроси битие и понеже то не се интересува от възрастта на човека, то в тяхно присъствие тя губи и за нас своето значение. За това пък, ние ги третираме като равни на нас. Ние ги глезим с ваканции на уелнес и различни деликатеси и всякакви възможни екстри, които доставят радост на самите нас. И дори странно ги обличаме.

Вичко това животното видимо не го касае. То ни потвърждава това с неговото удовлетворяващо единомислие . Гертруде Щайн е казала това в хубавото изречение:“Аз съм аз, защото моето малко куче ме познава“. Но все още животното представлява по един непрозрачен начин и това, което е „съвсем Друго“. То остава едно същество, което се оттегля със своето безмълвие. Тази нямост, на която от наша страна бива отговаряно с ненаситна принуда за интерпретации, остава един скандал, който не дава покой на човека.

Така той взема „Чуждото“ у дома чрез виртуалната псевдо топлина на своя свят от картини. Видеофилми с пандан майки с техните малки бебенца и смешни малки бели мечета сега са хит в медийната менажерия. Симпатични филми за котки притеглят милиони в своята орбита. А в детските стаи днес мъркат класическите придружители на детството като комични фигури върху екрана на бебешкия персонален компютър...

Съмишленици в Недостъпното

Все още със своето хладнокръвие и преданост, животното е олицетворение за надеждност – първостепенен балсам срещу човешката родова съдба: Самотата. Поради това то докосва във възрастния неговата най-детска част в душата - това , което е най-незащитимо вътре в нас. Това е обещанието на животните за утеха. И може би това е причината, че междувременно тяхната съдба изглежда повече ни вълнува, отколкото нашата. При това обаче, жестокостите в масовото животновъдство парадоксално не ни засягат.

FHNOV15

Неприятната истина е, че любовта към животното носи днес със себе си този парадокс. Този, който отчита индустриалното убиване на животни на поточните ленти, не бива да храни домашните любимци с индустриални храни, дори когато консервата носи надпис за екологичен произход. Той дори не би трябвало да поддържа домашни животни, особено ако живее в градско жилище , без двор и директен достъп до гора или поле.

„Животните са предлагали някога на човека едно общество, различно от човешкото“, пише Джон Бергер в неговото есе „Защо уважаваме животните“. Човекът обаче повече не желае и да знае за това общество, което предполага животното да си остава животно. Той иска животното да е като него.

Макар животното да ни дава в заем, окошарено и разглезено, жизнена топлина и да ни утешава със козината на своето тяло, то в крайна сметка ни очарова с Недостъпното, което носи в себе си. Именно това ги прави Съмишленици на Недостъпното в самите нас.

С малки съкращения по статия на Andrea Köhler от 5.12.2018 във вестник „Neue Züricher Zeitung“

Превод: bradva.bg

Kaizer

 
loading...
 
 

 

ХОРОСКОП


Овен

Телец

Близнаци

Рак

Лъв

Дева

Везни

Скорпион

Стрелец

Козирог

Водолей

Риби