Наша легенда скандализира с изказване за покойния Наим Сюлейманоглу

loading...

Големият спортист Йордан Биков гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е първият българин с голям шлем във вдигането на тежести след триумф с олимпийска, световна и европейска титла! Негова снимка от олимпиадата в Мюнхен обиколи света и остана в историята на родния спорт.

На нея той е скочил много високо над щангата в ликуването си след шампионския си опит на игрите. Освен олимпийската титла през 1972 г., той отвоюва също и европейско злато в Констанца. И като венец на успехите е коронясан за Спортист номер едно на годината в България. За съжаление нелепа контузия по време на тренировъчен лагер слага твърде рано край на неговата кариера. Следва период на треньорство, но и на бунтарство срещу методите на подготовка, както и какви ли не житейски приключения, сред които и период в политиката.

69-годишният Биков скандализира с изказване за покойния Наим Сюлейманоглу, за когото каза, че не го уважава. "Хубаво, постигна целите си, голям спортист, но за мен на основата на химията не е оправдано всичко това", коментира пазарджиклията.

- Здравейте, г-н Биков! Благодарим ви, че се съгласихте да говорите за „Код Спорт“, защото знаем, че не обичате шумотевицата. Как сте?
- Благодаря, чувствам се добре. Здравословно от спорта остана „охкане“, но в общи линии се държа.

- Споменахме шумотевицата, но да ви попитам и за шума. Истина ли е, че сте развили алергия към шума и то заради грохота на желязото в залата по щанги?
- Да, има нещо такова. Като състезател прекарах 10-11 години в залата, след това 10 години бях треньор в спортното училище. Наистина получих едно главоболие от шума и от разправията с децата.

- През далечната 1972 г. ваша снимка обиколи света – скочил високо над щангата след победен опит на олимпиадата. Пазите ли си този емблематичен за родния спорт фотос?
- Да, видях плаката на разходка в Мюнхен, наред с други плакати на различни спортове с шампиони и изявени спортисти. Купих си два плаката. Единият остана в София да го преснимат вашите колеги журналисти и така и не ми го върнаха. Но другият още си го пазя малко окъсан и омачкан, защото тогава много се преснимаше. Но за радост накрая ми го върнаха.

- Вярно ли е, че Симеон Сакскобургготски ви е доверил, че като български монарх в изгнание ви е гледал тайно на игрите в Мюнхен?
- Имах удоволствието да се срещна с него лично на една сбирка в НДК, заедно с други мои колеги шампиони. Тогава той ми каза, че ме е гледал и много се е вълнувал.

- Няколко дни сте спал със златния олимпийски медал под възглавницата – защо?
- Ами ако ми го откраднат? Радостта от медала в първата нощ след състезанието не беше толкова голяма. Но след това малко повече се вълнувах. Не само първата, но и следващите нощи си го държах плътно в ръката.

- Очаквахте ли да спечелите злато на тази олимпиада?
- Подготовката за олимпиадата беше доста сериозна и целенасочена. Иван Абаджиев много държеше на това. Аз наистина много сериозно погледнах. Единствената ми цел беше да отида на тази олимпиада и да си реализирам труда. Хубавото беше, че бай Иван ме пусна. То в моята категория и нямаше и кого друг, нямаше силна конкуренция. Постиженията ми на световните бяха рекорди в движенията и в трибоя. Задачата ми беше да постигна 485 кг – световен рекорд в трибоя, което направих. Единствено се радвам, че бай Иван ме пусна да участвам, защото всичко зависеше от него.

Winbet - победата е на върха на пръстите! (18+)

- Спомняте ли си какво ви каза, когато ви сподели, че ви пуска на подиума?
- Не е имало такъв момент да ми каже. Чисто и просто спечелих квота на европейското в Констанца като станах първи, макар че имах една лека контузия на дясната китка. За тренировки се чувствах много добре и на самото състезание го попитах: „Ще ме пуснеш ли да участвам, другарю Абаджиев?“ Мисли пет минути и ме попита защо. Казах: „Да отивам да пазя стаята или да отивам на плажа. Какво да правя?“ Помисли и каза: „Добре, участваш. А ръката?“ Отговорих: „Ще издържи!“

- Имали сте сложни отношения с Иван Абаджиев. Вие сте първият, който е искал да му докаже, че дори и без витамини могат да се вдигат големи тежести. Скарвате се, помирявате се, работили сте в негов щаб като треньор, после си тръгвате. Разкажете нещо повече…
- Тези моменти са малко неприятни за мен, защото точно тогава излязоха на мода анаболите. Тогава не бяха забранени, не бяха в списъците за допинг преследване. Когато видех бели хапчета, не исках да ги пия. Чисто и просто ми подсказаха, че ще ми навредят в последствие на здравето и то от лекар. Както и да е, той това го даваше. Естествено искаше да направи добро, да имам по-добри постижения, но аз се страхувах да пия тези хапчета. Витамините си ги пиех, без тях не може организмът да възстанови. Това ни е бил единственият конфликт. На тренировки му доказвах, че може и без тях. Е, в последствие се оказа, че пак са слагали в храната по малко, но не е било в такива количества, които да увредят младия организъм.

- В крайна сметка простихте ли си с Абаджиев?
- Никога не съм бил с лоши чувства към него. Винаги съм го уважавал, Бог да го прости. Няколко пъти е идвал в Пазарджик. Дори и след олимпиадата, когато бях треньор тук, ме е викал на лагери в София. Преди да се откажа, също ме е викал да тренирам, за да се върна на подиума, но не можех. Имах си контузия, която не ми позволяваше да давам по-добри резултати. Добре се е отнасял с мен, не мога да кажа, че съм го мразел или ненавиждал. Човекът си вършеше работата.

- Като легенда се разказва и друга история – след спор с Абаджиев покорявате тежест от 205 кг и той онемява. Принуждава се дори да мери дисковете, съмнявайки се, че някои от тях са по-леки от килограмите, които са написани на тях…
- Бях добър техничар в изтласкването от гърди и това ми позволи до известна степен да го направя. Но беше малко преди олимпиадата.

- Днес следите ли битките около федерацията по вдигане на тежести? Едни големи шампиони нападат други такива, трети чакат в засада, за да влязат в битката и така вече 20 години. Защо е тази братоубийствена война?
- От доста години не се занимавам със спорт, не се интересувам много от нещата в нашата федерация, не гледам състезания. Според мен всичко се свежда до пари – кой да вземе „баницата“ с парите и да има облаги от нея. До известна степен е оправдано, защото хората във федерацията помагат на клубовете. За съжаление нямат достатъчно пари, това е мнението и на колегите ми. Няма достатъчно пари да се финансират спортните клубове. Общините, които би трябвало да помагат на всички спортове, малко се дистанцират от щангите. Тук-там се пови някой талант, тук-там блесне някоя единица на последните първенства. На европейското в Букурещ имаме 15 медала и това е показателно, че федерацията и клубовете работят по-добре. Националният треньор Иван Иванов също явно се справя по-добре. Положението е било толкова критично, че вече почват да гледат към посока малко да се оправят нещата, да се закрепят. Иначе спортът ще загине и то е заради това, че няма финансиране, няма помощ отникъде.

- Без пари голям спорт не може да се прави.
- Разбира се. Плюс това и спортът ни е малко тежък. Новото поколение е по-различно – мързеливи са, всичките гледат да стават ИТ специалисти, гледат в компютрите и смартфоните или в забавленията. Спортът ни наистина е тежък, но иска работа от страна на треньорите – да ходят, да търсят деца, да агитират, както аз съм го правил някога. По онова време имах две групи по 16-18 деца.

- Споменахте за борбата за „баницата“, но вие не се намесвате в битките за власт, а стоите отстрани…
- Какъв е смисълът? Поколението, от което аз съм израснал като спортист, е живяло много скромно. Ние сме свикнали на скромен живот. По-младите от нас видяха смисъла от това да бъдеш голям спортист, защото взимаха повечко пари, имаха повечко облаги.

- Твърди се, че сте могли да имате по-дълга кариера, ако не сте направил грешка, подлагайки се на самолечение и това се е оказало фатално. Колко истина има в това?
- Получих една нелепа контузия, усуках си дясното коляно. Ако се бях оперирал, може би щеше да ми мине коляното. Исках да ме оперират в Австрия, където и мои колеги са ходели с доста сполучливи операции, но тогава за мен нямаше пари.

- Не е ли нелепо толкова тежки тренировки, усилия, свръхнатоварвания и накрая една паднала случайно на крака ви пудовка принуждава Йордан Биков да каже „край“?
- Не беше падане на пудовка върху крака ми, а хвърляхме пудовка назад и се усука. Кракът ми беше в пясък и за да не падна в бетон, който случайно погледнах, че е пред мен, си извъртях цялото тяло, но кракът ми остана зарит в пясъка и с изправено тяло коляното ми в бетона. Да, наистина нелепо. Много гадно беше това.

- Доколко се промени отношението към вас в обществото, след като медиите ви коронясаха за Спортист номер 1 на България за 1972 г.?
- Тогава не се появявахме много между хората, защото постоянно бяхме по лагери. Основно си седяхме по места. След олимпиадата се върнах в Пазарджик. Малко преди Нова година ме обявиха за Спортист номер 1. Тук в Пазарджик беше нещо страшно, родителите ме посрещнаха, цялото дружество БСФС, с автобус дойдоха да ме вземат от аерогарата в София. Празненството беше много голямо. Хората повече се радваха от мен за тези неща. Спортист на годината за мен не беше нещо особено, защото не ми донесе нищо, освен една кристална купа.

- Малко се знае за треньорската ви кариера. Бил сте на работа за няколко месеца в Китай, също в спортно училище у нас, в щаба на националния ни отбор. Какво пропускаме?
- Аз казвам, че от всяко дърво свирка не става. В националния отбор Иван Абаджиев ме викаше да помагам, тъй като имаше много хора и той не можеше да смогне. Тук в спортното училище от петокласници трябва да ги чакаш пет-шест години, за да стане нещо от тях. А аз съм свикнал, когато правя нещо, бързо да се вижда. Бях в Китай по договорка между БСФС и китайската физкултурна организация. Бяха ме поканили за две години, никой не искаше да отиде и бай Иван ме помоли аз да отида. Беше за два месеца и работих с националите. Беше много приятно, много хубави хора в Китай, много интересно. Имаше 36 деца с шестима треньори. Елементарна работа – техника, техника, техника, а покрай нея и натоварване. Най-хубавото и удовлетворяващо за мен беше, че всичките станаха майстори на спорта.

- Добре ли се отплати от морална и от материална гледна точка българската държава към олимпийския, световен и европейски шампион Йордан Биков?
- Абсолютно, макар и малко късно. Беше 2003-2004 г., когато ни събраха в НДК почти всички шампиони и ни подсказаха, че държавата иска да ни отпусне по 100 лв. премии. Хората, които са били в Левски, в ЦСКА, военизирани, с хубави заплати, казаха: „Много добре! Благодарим за вниманието! Това е чест за нас! Парите не са важни!“ Аз бях на първия ред и поисках думата. Казах: „Не мога да стоя тук да ми се подиграват! Не може 100 лв.! Какво са 100 лв.? Не можем дори на децата по един чифт обувки да вземем! Да не говорим за разходи за живота…“ Тогава работехме като треньори за по 170-200 лв., даже рядко заплатата беше 200 лв. За мен това беше обида, станах и напуснах. След мен повечето от колегите също си тръгнаха и развалихме този дебат. След известно време в Народното събрание гласуваха предложение за премия от 500 лв. и взимахме 400 лв. чисто. По това време работех във Вагоноремонтния завод в Септември и взимах 260 лв. Децата ми бяха големи, синът ми вече беше студент и трябваха повечко парички. Веднъж ме питаха - как го прие това нещо и казах: „Аз сега станах олимпийски шампион!“

- Автор сте на една комбинация – заменяте „Волга“-та, полагаща се като премия за олимпийска титла, за „Москвич“ и с парите, които ви доплащат, си купувате общинско жилище в Пазарджик като „крайно нуждаещ се“. В него ли живеете още и това добър ход ли беше?
- Имах малко пари от европейското първенство. „Волга“-та нямаше да ми отива да я карам на моето финансово положение. Затова помолих за помощ от БСФС. Тогава шефът на „Мототехника“ също ми помогна. Взех „Москвич“ и ми останаха пари. Внесох 6 000 лв. за жилище и си чаках реда. Мина известно време и се видях в списъците на трето място за „крайно нуждаещ се“. Кой го е направил? Да е жив и здрав!

- Ваши приятели ни довериха, че имате славата и на човек със „златни“ ръце, ремонтирате часовници, фотоапарати. Това хоби ли ви е?
- Часовниците ми бяха първото хоби. В свободното време, вместо да ходя по кръчми нагоре-надолу и да скитам, бях вкъщи и започнах с няколко часовника от нямане какво да се прави. След това минах на по-едра техника – фотоапарати. Доста години, останаха ми два чувала фотоапарати, защото като направя на някой нещо, аз пари не взимам. Остават нещо за ремонт, а след това казват, че не им трябва и да си го взема. Те са от най-старите техники. Сега имам друго занимание – ремонтирам на старинните оръжия механизмите, кремъчни и капсулни механизми. Помагам на приятели, с които ходим по възстановки.

- Имате в биографията си и някои авантюри. Например шест месеца работите в тухларна в Габон, бил сте и бодигард, както и споменатият период във Вагоноремонтния завод в Септември – какви са спомените ви от онези дни?
- Поради факта, че от треньорството не можеха да се давят добри пари, отидох в завода за магнитни дискове в Драгор, където изкарах една година. Засилих се да кандидатствам за работа в чужбина, естествено приятели от София помагаха. И от 1988 г. някъде около шест месеца бяхме в Габон, с опцията да правим тухли от експандиран полистирол и да правим къщички, които са топлоизолиращи. За съжаление, там работата не тръгна, върнахме се без да свършим нищо полезно. Само малко видяхме габонската държава, джунглата и столицата Либревил. След като се върнахме, бяхме на разположение още година и половина на „Булгаргеомин“ с опцията да се върнем пак там, но не се получи. Кандидатствах тук в дружеството като управител на спортни имоти и прояви. Преди това бях две години, след това още две години и 1990 г. се разпадна системата. През 1991 г. вече се обособиха клубовете, всеки си регистрира клуб и вече за мен нямаше работа в дружеството. И къде, къде? Безработен около шест месеца. Хайде във Вагоноремонтния завод и всичко това е с помощта на приятели. Ако ги нямаше, съвсем щях да съм зле. Вече като бях в завода, дойде премията и спокойствието в живота.

- Кой е за вас щангист номер едно за всички времена?
- От България номер 1 е Нурикян. Заедно сме вдигали, заедно сме се занимавали, издържа физически да стане два пъти олимпийски шампион. Жив и здрав да е, радвам се, че сега е добре. Андон Николов също, първото поколение си бяхме най-добрите. Но Нурикян е върхът!

- Какво мислите за вече покойния трикратен олимпийски победител Наим Сюлейманоглу? Правилно ли емигрира в Турция в края на 1986 г.?
- Аз не го уважавам, Бог да го прости и него. Не го уважавам по простата причина, че тук стана и тук трябваше да си остане. Политически ли, финансово ли е погледнал на нещата, остави майка си и баща си… Хубаво, постигна целите си, голям спортист, но за мен на основата на химията не е оправдано всичко това, макар че направи много пари. Имаше много приятели в България, идвал е на гости в пазарджишко. Добро момче, но за мен спортът и политиката не бива да се мешат, а той го направи.

- Какво искате от живота днес и какво си пожелавате?
- Почти нищо не искам вече. Искам да имам внуци, имам само един, а моят син още се ергенува. Да съм жив и здрав, а и да се виждаме по хубави поводи. Друго не е необходимо. Чувствам се спокоен, заради финансовата възможност, която ми даде държавата. Живея спокойно, какво по-хубаво от това? Оставам си олимпийски шампион завинаги, защото вече няма трибой, няма кой да ми бие рекордите. Доволен съм от всичко.

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+

 
loading...
 
 

 

ХОРОСКОП


Овен

Телец

Близнаци

Рак

Лъв

Дева

Везни

Скорпион

Стрелец

Козирог

Водолей

Риби