Цената на неравенството и справедливото общество

loading...

Темата за неравенството традиционно доминира общественото пространство и на практика е неизбежна за всеки икономически дебат не само заради присъщия и огромен социален заряд, но и именно защото отношението към неравенството задава рамките на по-общите разбирания за икономическото развитие. Разделителните линии между съвременните икономисти за това защо някои нации успяват, а други се провалят, какво предизвика кризата, каква следва да е ролята на държавата за възстановяването, саморегулират ли се пазарите или неизбежно се изкривяват и провалят и други въпроси могат почти винаги да бъдат проследени до определени нагласи и разбирания относно неравенството в обществото.

През тази година на българския пазар излезе и книгата на нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц „Цената на неравенството”, която представя по един доста увлекателен начин популярното разбиране за разрива и противопоставянето между елита (единия процент) и всички останали (99-те процента). В тази статия ще разгледаме темата за неравенството и популярното схващане за „провала на пазарите”, като от време на време, макар и невинаги директно, ще отправяме критичен поглед към книгата на Стиглиц.

Неравенство пред закона или неравенство в „богатството”

Когато говорим за неравенството следва винаги да правим разграничение между неравенството пред закона, от една страна и неравенството в „богатството” или разпределението на доходите, от друга. Темата за неравенството предполага отношение към (не)справедливостта и затова подобно разделение е изключително важно. Неравенството пред закона е на практика винаги несправедливо. Ако изходим от позицията, че хората имат неотменими права, то различното третиране от законите прави хората несправедливо неравни по дефиниция. В по-голямата част от човешката история хората не са били равни пред закона (достатъчно е да се разгледа дори само въпроса с правото на глас) и са живеели в общества на привилегировани. Отношението към тази форма на неравенство не бива с лека ръка да се пренася към неравенството в богатството в съвременните общества.

Неравенството в богатството или доходите е въпрос, който не съдържа в себе си присъща несправедливост. Именно в това се крие голямата разлика. Най-просто казано, ако знаем, че двама души са част от едно общество, като единият има право да работи и печели за себе си, а на другия му е забранено (тоест неравни пред закона), то можем спокойно да твърдим, че това е несправедливо общество. Ако обаче знаем, че двама души са част от едно общество, като единият получава два пъти по-голям доход от другия, то ние съвсем не сме в позиция да правим съждения за справедливост и несправедливост. Това не означава, че трябва да пренебрегваме данните или да не търсим какво поражда неравенството в доходите, а просто, че не можем да работим с призумпцията за несправедливост само защото богатството и доходите са различни. Ако има такава, то тя трябва да бъде търсена по-дълбоко, а не просто в сухите данни.

Макар направеното разграничение между неравенство пред закона и по отношение на богатството да е широко прието и разбираемо, смесването на двете теми продължава да се прави с лекота в популярните схващания за съвременното обществто. Прави го и Стиглиц, който още в началото на книгата си настройва читателя за несправедливостта на неравенството, говорейки за „арабската пролет” като отговор на обществото срещу неравенството и бързо пренася аргумента към американското общество, богатствата на т.нар. „един процент” и провалите на пазара. Събитията в арабските страни обаче не бяха породени от каквито и да е било пазарни провали, а именно от незачитането на върховенството на закона и ограничаването на свободната инициатива. Мохамед Буазизи се самозапали в края на 2010 г. в Тунис и отприщи вълна от протести в региона след като му бе забранено да продава стоката си на улицата, тоест бе му взето насила препитанието. „Арабската пролет” се случи в общества, където има несправедливост, наложена чрез силата на властта/закона, а не породила се от т. нар. „пазарни провали”.

Изкуственият дебат „капитализъм или равенство”

Фокусирайки се върху разпределението на богатството или доходите, често дебатът за неравенството бива представян като противопоставяне на капитализма или свободните пазари и някаква имагинерна алтернатива, която осигурява равенство. Този подход обаче е изключително манипулативен. В човешката история няма примери за общество, което да е било поне до някаква степен развито, и да е било равно, тоест да не е имало някои с повече възможности и материални облаги от други. Ако мислено скочим във времето, можем да попаднем в общества с божества и шамани, фараони, императори, благородници, аристокрация, тоталитарни лидери, банкери и търговци и т.н., но е факт, че във всеки случай ще има неравенство – на практика винаги между масата хора („99-те процента” в книгата на Стиглиц) и някакъв елит.

Аргументът за „капитализъм или равенство” в общия случай предполага, че алтернативата е някаква форма на социализъм или държавна намеса, която би довела до равенство по отношение на богатството и доходите. Това обаче е фикция. Социализмът също има привилегировани и това е видно както от собствената ни история, така и от примерите днес по света. В социалистическото общество разделението е по посока на елита или т.нар. номенклатура (участващите и близките  до властта) и всички останали, издържащи тази власт. Да, повечето хора могат да работят в сходни заводи, да обитават еднотипни панелни жилища, да карат 3-4 марки коли от един клас и да изглеждат равни, но неравенството с елита пак би съществувало в големи размери. Тук дори не влизаме в дебата дали подобно общество е възможно да просперира, а просто казваме, че във всяко общество, в т.ч. тоталитарното или социалистическото, има неравенство – то е присъщо на всеки обществен ред.

Важното в случая е не самото неравенство, а какво го причинява и може ли да бъде „прескочено” от всеки един – в това се крие и усещането за несправедливост. Забележете, че в повечето общества, в които бихме попаднали при мисловното упражнение, неравенството би било наложено насила – не от някакви пазарни сили, а от употребата на власт. В този случай „прескачането” в елита по един мирен начин би било почти невъзможно – привилегията почти винаги е идвала по рождение или е била окупирана със сила.

Въпросът сега е дали пазарът може да причини такова несправедливо неравенство, както употребата (налагането) на власт. Дебатът по своята същност не е „капитализъм или равенство”, а справедлив ли е капитализмът или свободните пазари се провалят и разделят хората

Свободното общество и усещането за справедливост

Вярата в свободното общество по никакъв начин не бива да бъде използвана за някакъв опростен поглед към неравенството. Схващането, че можем да изградим едно перфектно свободно общество, където всички имат равни права и нямат пречки пред развитието си,  често пренебрегва именно органичното начало на това общество. Свободното или справедливото общество е такова, не защото е перфектно разписано на хартия, а защото хората вярват и искат да живеят в него. Подобно общество не може да съществува, ако масата от хората вярват, че в него има нещо несправедливо – това в общия случай дава сила на популистите и е началото на „пътя към робството” по Хайек.

Съвременното западно общество ни представя именно такъф конфликт между общото схващане, че това е пример за „свободно общество”, и витаещото във въздуха усещане за несправедливост. Кризата само допълнително засили тези нагласи. Означава ли това, че свободните пазари наистина носят несправедливост? Класическата дискусия за икономическите неравенства като че ли пренебрегва този въпрос – тя разглежда това, което тук наричаме „оправданите различия”. По-интересният случай е там, където наистина има несправедливост – било то резултат на пазарен провал или на държавен такъв, често форма на клиентилизъм или т.нар. кроникапитализъм

Оправданото неравенство и развитието – класическата дискусия

Класическата дискусия за неравенството при капитализма разглежда от едната страна различията и богатството на елита, а от другата - бедността. Популярната теза е, че различията са твърде големи и съответно имаме несправедливост, а насрещната теза е, че това е нормално и всъщност е двигател на развитието. Едните казват, че „богатите стават по-богати, а бедните по-бедни”, а другите, че „всички живеят по-добре, в т.ч. и бедните”, тоест не са важни различията, а подобренията в живота на всички. Тук можем да срещнем и добре позната теза с пая – дори и да получаваш по-малко парче (дял), ако паят стане много по-голям, то твоето парче всъщност също ще се е увеличило. Точно тези аргументи можем да видим например в последната дискусия на Маргарет Тачър в парламента на Обединеното кралство (1990 г.). От тази дискусия е и крилата фраза на Тачър, че някои биха предпочели бедните да са по-бедни, стига различията да са по-малки.

В класическия вариант на дискусията, ако се абстрахираме от други фактори, то тезата на Тачър среща по-голяма рационална подкрепа. Мнозинството от хората несъмнено осъзнават, че свободното общество не може да бъде равно (по богатство) и в това само по себе си няма нищо лошо. Хората са различни, насочват се в различни сфери, полагат различни усилия, имат различни ценности – едни искат повече пари, други искат свободно време, някои пък са просто късметлии. Така или иначе, ако поне в някаква степен човек има желание да бъде свободен, то той няма как да не приеме, че това прави живота разнообразен, в това число и по-отношение на доходите и богатството.

Същото е вярно и за рационалното отношение към бедността и неравенството. Ако трябва да избираме между свят без бедност или такъв без неравенство, то едва ли бихме се поколебали да изберем първото. Тезата, че капитализмът е „лош”, тъй като води до големи неравенства в доходите и богатството, не издържа пред тезата, че капитализмът прави обществата по-богати и ограничава бедността. Нещо повече:, обективните данни показват, че това поколение живее в свят с повече възможности от когато и да е било – ако можете да изберете епоха, в която да живеете, искайки да имате нормален живот, но без да знаете в коя точка на света ще попаднете, то най-добрият ви избор би бил да сте част от днешното поколение. Едно видео на Ханс Рослинг достатъчно ясно представя голямата картина – светът става по-богат, а „вдлъбнатината” (или неравенството) постепенно се изглажда[1].

Дискусията, която противопоставя аргументите за неравенството на тези за бедността и развитието, и която тук наименовахме „класическа”, тотално е превзела общественото пространство и на практика поставя непреодолими прегради между (най-просто казано) „леви” и „десни” интелектуалци и икономисти. Разделителната линия обаче не идва толкова от логиката на пазара, т.е. да възнаграждава различно, колкото от фокусирането върху опростени теоретични постановки и погрешно тълкуване на усещането за несправедливост, опитвайки се да го обясни през призмата на идеология или популярни заблуди, а не търсейки рационалните основи. В този опростен дебат на практика няма място за усещането за несправедливост – ако има такова, то бива обявявано за погрешно и породено от неразбиране. Именно затова ми се струва, че тази „класическа” дискусия съвсем не изчерпва темата.

Несправедливото неравенство – пазарен провал или клиентилизъм

Неравенството е присъщо на капитализма, при това в големи размери – в това общо взето няма спор. Няма спор и че в съвременния свят се е загнездило чувството за несправедливост, което допълнително се засили покрай кризата, която днес наричаме „Голямата рецесия”. Кое обаче провокира това чувство – успехът на можещите или този на привилегированите? Тук не оспорваме несправедливостта, а питаме дали не прибързваме, като виним свободните пазари за това си чувство?

Нека отново направим мисловен експеримент. Популярната теза е, че капитализмът е несправедлив, тъй като води до невероятно голямо изкривяване в богатството. Всеки символ на това изкривяване би следвало да провокира негативна емоция у нас, тоест на активира чувството за несправедливост. Нека сега си представим г-н Стив Джобс и г-н Марк Зукърбърг – и за двамата можем спокойно да кажем, че капитализмът им е позволил да спечелят „скандално” много пари и да разполагат с повече, отколкото цели страни например. Защо вече не сте гневни? Как така най-емблематичните примери за богатство, натрупано в едно капиталистическо общество, не предизвикват негативни чувства? Явно чувството за несправедливост не се корени в огромното богатство и различията, а в нещо друго – как е придобито това богатство?

Ето и алтернативата – представете си двама анонимни банкери, които са раздавали неконтролеруемо кредити, прибрали са огромни бонуси и на края ги е спасила държавата. Ето ви сега чувство за несправедливост, че и цяло движение „Окупирай Уолстрийт”. Привилигированата позиция на банкера в случая не е породена от някакъв пазарен провал, а е подарена от държавата. Паричната политика на съвременните западни „капиталистически” общества е изцяло контролирана от държавата и няма нищо общо с пазара. Забележете, че единственото нещо, което пазарът направи в зората на „Голямата рецесия”, бе да се опита да унищожи  точно тези банкери – да ги изрита на улицата. Спаси ги държавата, чрез инструментите на паричната и фискалната политика, което спокойно може да се чете като „чрез парите на 99-те процента”. И леви, и десни осъзнават, че банкерите в случая са привилегировани. Дали обаче всички осъзнаваме, че пазарът се опита да им се противопостави, а държавата бе на тяхна страна?

Подобни примери можем да дадем и от България. Представете си успешен предприемач, който е започнал на зелено, продава в целия свят, създава работни места и нормално е много богат. Това едва ли предизвиква негативни чувства у някого. Сега си представете някой „приватизатор”, който никога нищо не е създал, но бидейки близък до властта, се е възползвал в годините на преход. Ето го отново огромното чувство за несправедливост. Осъзнавайки разликата между тези два примера, можем да си отговорим на много въпроси за справедливото и несправедливото неравенство.

Въпросните примери – както родни, така и зад океана, целят да покажат, че чувстото за несправедливост не се заражда от богатството само по себе си, а от нещо друго – в общия случай това е привилегированата позиция. Несправедливите неравенства в съвременните „капиталистически” общества са факт, но те не са породени от пазара, а от т. нар. кроникапитализъм или клиентилизъм. Той е често осъзнат в неговата микро форма – получаваш предприятие като подарък от държавата, „спечелваш” нагласена обществена поръчка, договаряш си регулация, която убива конкурентите или направо ти осигурява нормативно монопол в дадена сфера. Тази микро форма на клиентилизъм е позната, но почти винаги се пренебрегва макро формата на кроникапитализъм, а именно монополната парична политика и дефицитното държавно харчене. Последните две, облечени като „социални” политики, всъщност помпат единия процент.

„Справедливото” общество 

Нека използваме идеята на Джон Ролс за т. нар. „воал на невежеството” – бидейки зад воала на невежеството, можем мислено да си представим едно справедливо общество, в което бихме искали да живеем, но без да знаем в каква роля ще попаднем там. Логическият експеримент неизбежно би ни отвел в едно свободно общество, където всички са равни пред закона, но не задължително са равни по доходи или богатство. Общество без привилигировани и изкуствено неравенство. Това общество звучи много близко до представата за капиталистическо общество и не съвсем като това, което имаме в съвременния западен свят.

Интересно е, че Стиглиц, макар и да громи капитализма в своята книга[2], отчита и вината на кроникапитализма, но решенията му са по посока на повече държава, тоест неизбежно биха създали още повече клиентилизъм. Нещо повече, предложенията му за борба с неравенството, подчинявайки паричната и фискалната политика на тази цел (например паричната политика да се „грижи” не толкова за цените, а повече за работните места), на практика дават върховна власт на това, което тук нарекохме макро кроникапитализъм. Това са точно този тип политики, които се опитват да инженират „желаното” общество и които докараха „Голямата рецесия” и чувството за несправедливост.

Ако основният аргумент срещу богатството е, че то се печели на гърба на обикновените хора, тоест е за тяхна сметка, то това може да стане само по няколко начина – със сила, тоест грабейки и нарушавайки законите; чрез правила, които облагодетелстват едни за сметка на други; чрез парична политика, която канализира паричните потоци в една посока, щипвайки по-малко, а понякога и по много от парите на всички (обезценявайки ги по този начин); чрез фискална политика, която преразпределя парите на данъкоплатците в нечия полза. Богатите печелят на гърба на бедните тогава, когато или няма върховенство на закона, или има форма на кроникапитализъм. Свободните пазари не позволяват това да се случи.

Автор: Петър Ганев

Източник: Институт за пазарна икономика

__________________________________________________________________________________

Статията е написана въз основа на дискусия, проведена в УНСС на 19 март 2014 г. и организирана от Института за пазарна икономика и Фондация за свободата „Фридрих Науман”, със съдействието на Либертарианския клуб към УНСС. Текстът отразява мнението на автора и не следва да се счита за резюме на проведената дискусия.
 

[1] На практика това означава, че популярното твърдение „богатите стават по-богати, а бедните по-бедни” е невярно, което обаче съвсем не отменя дебата за справедливото или несправедливо неравенство.

[2] Обвинявайки капитализма, че създава „неравенство, замърсяване, безработица и... деградация на ценностите до такава степен, че всичко става възможно и никой не е отговорен”; Джоузеф Стиглиц, „Цената на неравенството”, стр. 18

 
loading...
 
 

 

ХОРОСКОП


Овен

Телец

Близнаци

Рак

Лъв

Дева

Везни

Скорпион

Стрелец

Козирог

Водолей

Риби