Българските партии и евровота

loading...

Винаги преди избори неизкушеният политически гражданин си задава основателния въпрос: „За кого, всъщност, да гласувам?“. Под „кого“, според българската избирателна система, той естествено разбира не личност, а партия. Защото мантрата на Маяковски „Когато кажем Ленин - разбираме партията, когато кажем партията - разбираме Ленин“ все още е дълбоко впита в посткомунистическото съзнание както на местните законодатели, така и на повечето избиратели.

Недоверието и презрението към партиите са съвсем естествени в държавите от бившия Съветски блок, сред които е и България. Просто самата дума „партия“ напомня „Партията“ и управлението до 1989 година, които четвърт век по късно продължават да въздействат върху демократичните процеси в страната. Вслушайте се в т.нар. „дебати“ в парламента или в някоя от безкрайните медийни дискусии  за да констатирате, че  днес никой не изслушва аргументите на другия и всеки решава, че ги знае предварително според неговата партийна принадлежност! Просто когато гражданите престанат да бъдат хора и се превърнат в партийци, които трябва да изчакат Лидера за да знаят какво трябва да мислят, тогава демокрацията има сериозен проблем.

“The spirit of faction“ или „Духът на фракционерството“

Джордж Вашингтон, първият съвременен президент на демократична държава, още в края на 18 век е усетил, че там където има партии, там обикновено дискусията приключва и започва разправията. Когато напуска президентския пост, Вашингтон призовава съгражданите си да се пазят от партизанщината, която  той нарича „духът на фракционерството“. В това, което комунистическия режим в Москва и София  много по-късно наричаха „партийност“, Джордж Вашингтон е виждал най-голямата заплаха за демокрацията. Според него щом хората престанат да мислят според собствения си разум и започнат да мислят партийно, в името на разума трудно ще  може да се правят компромиси за доброто на цялото общество. Тогава политиката ще се превърне в схватка „кой-кого“, а свободата и демокрацията бързо ще излинеят. Просто първият американски президент е бил убеден, че демокрацията, свободното съжителство във взаимно уважение и добра воля, е несъвместима с партийната  пристрастеност.

Демокрацията не е война!

И е бил безусловно прав! Разликата между партийното и демократично мислене е огромна. Партиецът мисли в схемата „приятел-неприятел“ и се интересува единствено как да прокара своето и да постигне „победа“ над своя „неприятел“/ често „враг“ и“противник“, а най-рядко „опонент“/. Да, обаче демокрацията едва ли е война! Тя предполага наличието на добра воля за търсене на оптимални решения дори и при значителни различия във възгледите. Вярно, демокрацията не може да мине без партии и политически формации, тъй като трудно можем да си представим търсенето на общо решения между 6 милиона българи с индивидуални интереси, но демократичните решения са възможни само тогава, когато различните интереси се свържат успешно в полза на всички.

Партията като семейно огнище

Партиите от „европейски“ тип, с които сме свикнали вече и в България, са възникнали най-напред в Германия и Австрия и то по примера на техните правителства: дисциплина срещу дисциплина. Освен това европейските политически движения е трябвало да изиграят и друга роля в индустриализацията на Стария континент – да се превърнат в заместители на домашния кът за своите членове. Те заместват отслабващата църква, селото и сигурността на селския живот. Партиите са организирали възпитателни кръжоци, спортни клубове, младежки движения, общи столови, потребителски дружества. Да бъдеш партиен член  е означавало вече да не си сам в необичайната и враждебна градска среда, а да принадлежиш към нещо, да бъдеш някъде у дома си. И това се  е плащало с вярност, преданост и дисциплина. Резултатът, обаче,  постепенно става катастрофален. Индивидуално мислещите хора могат да разговарят заедно, взаимно да се разбират, да достигат до компромисни решения по спорни въпроси – те просто успяват да общуват като човек с човек. За разлика от тях затворените бойни партийни редици могат единствено да воюват.

Към пълна изборна победа?

Така партиите от казармен тип застават една срещу друга като анонимни блокове. Те не търсят решение на спорните въпроси, а само „громят“ и „побеждават“. В повечето случаи те дори не представят отделните си избиратели, а по-скоро защитават интересите на своите водачи. Партии, които се крият зад името на анонимната „нация“ или „народ“ не са способни на човешко разбирателство дори вътре в своите редици. Затова в тях често се наблюдават чистки и разцепления, те причиняват и тежки парламентарни кризи. В малка страна като България има почти 200 политически партии и формации, докато САЩ и Великобритания се оправят с по две основни и няколко по-малки.

Затова днес, когато за кой ли път предизборно някои местни партии отново започват да прокарват възгледите си изпълнени с бойната страст, каквато прояваше някогашния комунистически режим /а нацистите са били същите партийни „бойци“ като комунистите!/ едва ли има някакво значение какви възгледи отстояват те. До демокрацията те ще се докоснат едва когато се научат да общуват една с друга и всяка от тях приеме нуждите на всички членове на обществото, на свободните и отговорни граждани, за които след съответната дискусия партията става  средство за вземане на действащи решения, а не единствено символ на най-висша преданост. Тогава партиите от проблем, биха се превърнали в инструмент на демокрацията.

 Цел, която въобще не се забелязва на огнения фронтови хоризонт на евровота през май.

Г.Папакочев

 

 
loading...
 
 

 

ХОРОСКОП


Овен

Телец

Близнаци

Рак

Лъв

Дева

Везни

Скорпион

Стрелец

Козирог

Водолей

Риби